Завърнаха се с крясък мъртви спомени.
Избодоха ми трескаво очите.
Превърнаха се в капки неотронени.
В главата ми осъмнаха занитени.
В миг побелях – самотно и отчаяно.
Пространството се сви до безобразие.
И само в тъмното една ръка изваяна
остана с мен. Да ме кори и пази.
А после съмна. И се разпиляха птиците.
Умората стоглава се събуди.
Последен щрих от красота в зениците...
Сбогувах се със всички пеперуди...
Сама си тръгнах – непрогонена , неспирана...
Съдрах си джоба – пълен със измислица.
Със синьо безразличие гримирана,
но истинска. Като съдба–орисница.
© Нина Чилиянска All rights reserved.