Завърнаха се с крясък мъртви спомени.

Избодоха ми трескаво очите.

Превърнаха се в капки неотронени.

В главата ми осъмнаха занитени.

В миг побелях – самотно и отчаяно.

Пространството се сви до безобразие.

И само в тъмното една ръка изваяна

остана с мен. Да ме кори и пази.

А после съмна. И се разпиляха птиците.

Умората стоглава се събуди.

Последен щрих от красота в зениците...

Сбогувах се със всички пеперуди...

Сама си тръгнах – непрогонена , неспирана...

Съдрах си джоба – пълен със измислица.

Със синьо безразличие гримирана,

но истинска. Като съдба–орисница.