КАТОРЖНИК

Ето, засмя се отново небето,

бодро задава се светлата заран.

Нуждата пак е сковала сърцето,

тръгва човекът свободно подкаран.

Тръгва към своето място работно,

пак ще проклина и бог, и живота,

пак ще работи кат` селско животно –

тихо, покорно ще влачи хомота.

Тихо, покорно ще влачи хомота,

впрегнат  от чужди, бездушни орачи,

пак ще проклина и тях, и живота,

ала нали са редовни плащачи.

Вечер се връща навъсен във къщи,

смачкал отдавна на дните възторга,

вгледан в екраните, гневно се мръщи,

самоосъден на люта каторга.

Тъй ще е само четирсет години,

грубо – петнадесет хиляди дни,

сетне със своите щедри роднини

ще си живее добри старини.

***

Пак ще се смее безгрижно небето,

пак ще се гони навред суетата,

пак ще пустее ненужно полето,

пак ще е жлъчно на всеки в душата.