КАТОРЖНИК
Ето, засмя се отново небето,
бодро задава се светлата заран.
Нуждата пак е сковала сърцето,
тръгва човекът свободно подкаран.
Тръгва към своето място работно,
пак ще проклина и бог, и живота,
пак ще работи кат` селско животно –
тихо, покорно ще влачи хомота.
Тихо, покорно ще влачи хомота,
впрегнат от чужди, бездушни орачи,
пак ще проклина и тях, и живота,
ала нали са редовни плащачи.
Вечер се връща навъсен във къщи,
смачкал отдавна на дните възторга,
вгледан в екраните, гневно се мръщи,
самоосъден на люта каторга.
Тъй ще е само четирсет години,
грубо – петнадесет хиляди дни,
сетне със своите щедри роднини
ще си живее добри старини.
***
Пак ще се смее безгрижно небето,
пак ще се гони навред суетата,
пак ще пустее ненужно полето,
пак ще е жлъчно на всеки в душата.
© Раммадан Л.К. Все права защищены
Но тук виждам и желание за пейзажна обрисовка, което придава минорен тон на стихотворението!