Тишина във обвивка от мрак и ситен немокрещ дъждец.
Котка черна насред пустия парк, взор със прокобен живец.
Чака тя с трепет душа заблудена оттука да мине,
мигом човешки съдби и животи копнее да срине.
Поскръцва количка – момиче, неживо от кръста надолу.
То пак е самотно и тъжно, в живота безименно соло.
Зелени очи като гъба безмерната мъка попиват,
и търсят, и ровят, и с жадна прецизност се впиват.
Животното черно мисли ясни и стройни подрежда:
„Беда зарад мен те застигна, но вярвай, че има надежда,
защото всичко в живота тъкмо до вяра се свежда.
Така че, мила, дерзай, само дай таз топчица прежда! ...