Вместо да отида със приятели на купон или разходка,
аз стоя със Буда край реката на живота.
Аз съм аматьорка сред много стихоплетници,
във компания съм само на компютър, телевизор и учебници.
Приятелите ми скучаят с мен и само аз ги викам да се срещаме.
Защо не мога да се смея на това, на което смеят се?
Искам да се забавлявам с тях и те със мен,
искам да танцувам с тях, дори да псувам.
Не мога, но защо?
Защо, когато видя двама влюбени да се целуват, се страхувам,
че никое момче от мен не се интересува?
Нима си толкова дълбоко вкоренен във същността ми, Буда? ...