Краят на лятото ме натъжава,
сякаш че отива си любим човек
и подире му и онзи зной жарава
скрива се във тъмното напред.
Няма го! Като една любов избягала.
Кея пак е празен и не ми се спи.
Обикалям гол и бос по пясъка,
а дъждът не спира да вали.
Търся го сред спомени обрулени,
идващи като делфини по море,
те изпълват ми очите влюбени
в залези обляни в кадифе.
Чакам го при сънените мелници
да се върне с южни ветрове
и на тази страст аз вечно пленник съм,
лятото е в моето сърце.
Лятото с разходките до късно,
лятото със жизнерадостния смях,
като птица феникс то възкръсва
и намира ме оставен там, където бях.
© Даниел Стоянов All rights reserved.