Къде изчезнаха: едно момиче

с очи като кафяво кадифе

(то можеше вълшебно да обича

и караше сърцето ми да спре),

едно момче, то все в ума ми беше,

сънищата ми познаваше добре.

(А мисълта за него ме болеше

и караше сърцето ми да спре.)

Сега жена ми ризите ми глади

и всяка сутрин прави ми кафе.

Не ме пронизва вече изненадано

с очи като кафяво кадифе.

Момчето сънищата ми напусна

и строго гледа ме с поглед на съпруг.

Сърцето ми не иска да го пусне -

на всички страсти бъдещи напук.

Да се погледнем право във очите.

Там може би забравени стоят

момчето и момичето, които

караха сърцата ни да спрат.