... а шумата остана на дървото, ще бъде дълга зимата – и зла,

ятата отлетяха към Лесото, пометени с небесната метла,

и есента прогнилата си дрипа ската на топло в бабиния скрин,

и вятърът по цяла нощ ми хлипа през кюнците – и в кривия комин,

дори реката в нивите на тати престана в моя сън да рохоли,

и няма кой мъртвеца да изпрати на гробището с тръни и бодли,

на пътя ми пикират черни врани, проклети да са дваж от мен, и триж! –

ни гостенин с бял хлебец да нахраниш, ни с черно вино да го напоиш,

една Жена да кична с китка цвете, ако ми спре на пътните врата...

И цял живот да къртя ледовете! – че да ви сторя път към пролетта.