... а шумата остана на дървото, ще бъде дълга зимата – и зла,
ятата отлетяха към Лесото, пометени с небесната метла,
и есента прогнилата си дрипа ската на топло в бабиния скрин,
и вятърът по цяла нощ ми хлипа през кюнците – и в кривия комин,
дори реката в нивите на тати престана в моя сън да рохоли,
и няма кой мъртвеца да изпрати на гробището с тръни и бодли,
на пътя ми пикират черни врани, проклети да са дваж от мен, и триж! –
ни гостенин с бял хлебец да нахраниш, ни с черно вино да го напоиш,
една Жена да кична с китка цвете, ако ми спре на пътните врата...
И цял живот да къртя ледовете! – че да ви сторя път към пролетта.
© Валери Станков Todos los derechos reservados