Мълчи покоят сред кървавата пепел,
която се разпръсва винаги от смъртта,
която ме превърна в плачещ свидетел -
на неживялото сърце в младостта.

Мълчи небето, разнищено от злоба
с искрящи капки отмива старостта,
от сърцето прокървило - върху гроба
и със свойта кръв, погребало любовта.

Мълчи земята с немееща болка -
когато разделя душата от плътта,
когато забравя тихата посока -
открила преди време свята доброта.

И аз ще мълча - уморено пред съдбата
разбрал отдавна, че тя е безкрайността,
която подтиква да тръгнем след тъгата -
под алено бреме на кървяща празнота.