Стоя в тъмното на Пътя страшен сляпа...

                                                                                               с невиждащо Сърце...

Стоя на колене и плача, и викам...

                                                                                     няма те...

Преливам в сияние пенливо, с цвят на Страст!

Изгарям в трепет див, необуздан...

Една нечувана, невиждана - самобичуваща се Сласт!

Прозрачните ми колене треперят мълчаливо,

намерили решение на Ребуса голям...

А устните ми тънки жадно търсят Огън в дланите,

подпрени на земята в укор ням...

Стоя така, в тъмното на Пътя страшен, Сляпа -

                                                   с невиждащо Сърце...

Стоя на колене и плача...

                             Викам...

                             НО... НЯМА ТЕ!

А гърдите издуват се, набъбнали -

едва удържащи желанието си за ласка към тях!

И плътта, облякла Душата ми,

разкъсва се под този напор голям

на желание силно - пръхтящо и риещо с крак...

Разцепващо всяка фибра...

 И всяка мембрана става на прах - прогоряла, изгоряла

 от толкова търкане на Мисъл-Жарава в тяло, изплетено от сухи цветя (без аромат)...

                               И СТАНА АД ПОД НЕБЕТО...

И стана АД!

Крещях, стояща на Пътя

и късах не дреха от плат,

а ДУША...

Порязвах не плътта си,

а своята ментална същност,

скрита Днес в тяло на Жена...

Забивах пирони в нозете си сама,

А ИСКАХ ДА ЛЕТЯ...

Аааахх, как исках да Летя!

И така стъпила уж здраво на земята,

ЗАЩО ПАК ЗАЛИТАХ...

Ту наТАМ...

Ту насам...

И създала веч ОС на живота си,

пак чувствах несигурността на Деня...

Протегнах ръце настрани - уж за баланс...

Но тялото ми тежко падна - зажадняло за романс!

Един Романс от скрита Обич тиха!

Един Романс цъфтящ и разхубавяващ Мига,

в който аз се опитвах да летя, да вървя...

Забравила, че сама приковах тези прекрасни нозе

(тичащи ту насам, ту натам), с идеята да създам Ос

на Живота си вечен (голям)...

Сега

стоя в тъмното на Пътя страшен сляпа...

С подивели очи...

С поругано Сърце...

С порутени Мечти...

С приковани нозе...

Стоя

на стъклените си колене

и плача,

и викам...

Няма те!

                                                                                                     Леа-Естер