Стоя в тъмното на Пътя страшен сляпа...
с невиждащо Сърце...
Стоя на колене и плача, и викам...
няма те...
Преливам в сияние пенливо, с цвят на Страст!
Изгарям в трепет див, необуздан...
Една нечувана, невиждана - самобичуваща се Сласт!
Прозрачните ми колене треперят мълчаливо,
намерили решение на Ребуса голям...
А устните ми тънки жадно търсят Огън в дланите,
подпрени на земята в укор ням...
Стоя така, в тъмното на Пътя страшен, Сляпа -
с невиждащо Сърце...
Стоя на колене и плача...
Викам...
НО... НЯМА ТЕ!
А гърдите издуват се, набъбнали -
едва удържащи желанието си за ласка към тях!
И плътта, облякла Душата ми,
разкъсва се под този напор голям
на желание силно - пръхтящо и риещо с крак...
Разцепващо всяка фибра...
И всяка мембрана става на прах - прогоряла, изгоряла
от толкова търкане на Мисъл-Жарава в тяло, изплетено от сухи цветя (без аромат)...
И СТАНА АД ПОД НЕБЕТО...
И стана АД!
Крещях, стояща на Пътя
и късах не дреха от плат,
а ДУША...
Порязвах не плътта си,
а своята ментална същност,
скрита Днес в тяло на Жена...
Забивах пирони в нозете си сама,
А ИСКАХ ДА ЛЕТЯ...
Аааахх, как исках да Летя!
И така стъпила уж здраво на земята,
ЗАЩО ПАК ЗАЛИТАХ...
Ту наТАМ...
Ту насам...
И създала веч ОС на живота си,
пак чувствах несигурността на Деня...
Протегнах ръце настрани - уж за баланс...
Но тялото ми тежко падна - зажадняло за романс!
Един Романс от скрита Обич тиха!
Един Романс цъфтящ и разхубавяващ Мига,
в който аз се опитвах да летя, да вървя...
Забравила, че сама приковах тези прекрасни нозе
(тичащи ту насам, ту натам), с идеята да създам Ос
на Живота си вечен (голям)...
Сега
стоя в тъмното на Пътя страшен сляпа...
С подивели очи...
С поругано Сърце...
С порутени Мечти...
С приковани нозе...
Стоя
на стъклените си колене
и плача,
и викам...
Няма те!
Леа-Естер
© Л-Е Все права защищены