От съня ми - овцата с черно руно, може би Смъртта,
болезнена, не като хладкия студ на лексотана:
розов облак, разбит в хълмове от памук и аз сред него,
толкова спокоен, за кратко, за една нощ, за себе си само...
без съзнанието за време, макар и за една нощ;
тук свършва всичко - след онази скала, толкова е близо:
- Ти не можеш да погледнеш, ниско малко човече,
нарисувано с пастели от трепереща ръка, на параноик,
затова и косите ти са така къдрави, разчорлени, харесваш ли се?
Тези огледала само порязват; безнадеждни са, обречени
да бъдат мразени и чупени, а как режат, как порязват:
вчера нахлуха в кошмара ми, за да уплашат овчицата, ...