Във мисли от тръни горят сетивата,

без болка останали в топлата нощ…

Във ледена пара изгарят душата,

потънали в своя ограбен разкош.

И някак без думи крадеш от Морето,

плетейки го в тихи слова от стъкло,

а то през вълните ти шепне в ушето,

забравяйки своето сляпо око…

Омайваш го както омайваш и други!

О, мила ми синя прекрасна Луна,

аз знам невярна си ти за съпруга!

Ах, топлейки моята стара душа…

За Слънцето помня, как с него си била,

в игра по небесния път от кристал!

Как в хладна любов тихо пленила си,

лъчи от горещия му огнен воал.

И как сте се гонели там нависоко,

сред птичите мощни въздушни вълни…

Там надалеч в на тайфуна окото,

където не спира сега да вали,…

Защото излъга, Лунице, Слънцето жарко

и пламна във ярост грамадния диск -

повлече след себе си старо и малко,

във адската пещ след лунен сюрприз…!

А после Морето ти тихо потърси,

омая го с твоите крехки сълзи…

Да може дълга ти от огън да върне,

на още горящите крехки души…!

Кажи ми, о бедна студена съпруго,

не ти ли омръзна живота в лъжи?!

Кажи ми! Не искам нищичко друго,

а само… Ех, тези лунни очи!...

И в мисли отново горят сетивата,

без болка останали в топлата нощ…

Пред погледа влюбен тих на Луната…

Би ли отказал от този разкош…?!