Минават години, часове и дни,
напразно се надявам да спре да ме боли.
Поглеждам в очите си, но болката по-малка - не става,
докосвам косите си, ала парфюмът му остава.
Там е, за да ми напомни,
там е, за да ми тежи.
Времето спомените не изгаря,
отново и отново болката увеличава.
Нещо позвънява,
събуждам се и виждам, че навън е нощ, не е започнало все още да се зазорява.
Поглеждам телефона,
виждам името му там, ...