Очите ти са езера,
в подмолите им -
тайни.
На дневна светлина
лазурът им зове
първичната ми суета.
Обръгнала, в капана
ще се хвана ли?
Какъв си всъщност?
Кой си ти?
Следите от къде са?
Вода мълчана как ще залепи
две половинки,
или е пиеса?
Ще те допиша, може би -
без дълго колебание.
Ако потрябва - съм войник.
И ще се браня.
***
Щом следваш сянката
на лунното ми тяло денем,
а в тъмното на пулса ми кръвта,
излишни стават думите.
С кожата си те чета.
Усещаш жажда. Няма време.
Като мустанг си устремен
да оплодиш и хаоса.
В творение.
***
Росата в ямките на силните ти плещи,
бележи края на нощта. Потъваш във съня -
съвсем по мъжки - безпомощен сега.
Блестят по кожата ми като тигрова окраска
лъчи от слънцето и сенки от листа,
промъкнали се в сумрачната стая,
без да ме питат да им разреша.
Умората ще ме обгърне. И картината
ще духне като свещ. И изведнъж.
Дано след нея споменът се върне
от тази лятна нощ. Като копнеж.
© Христина Комаревска All rights reserved.