Знаеш ли, когато погледна луната виждам твоя лик,
като падаща звезда в небето отново чувам своя вик...
Как те вика, както небето вика залязващото слънце...
така безнадеждно и искренно, така от него независещо.
Нима не мога да те прегърна,
както снегът прегръща земята
и да те усещам така,
както цветята усещат водата?
Дали, ако силно се помоля на мойта падаща звезда,
тя ще ни срещне с теб отново някога?
Мислиш ли, че любовта - свободна като птиците,
отново нас ще събере...
и безнадеждно прегърнала тревиците,

се моля като мъничко дете.
Не искам да живея повече без теб,
тъй както болестта не трябва да живее без лек.
Де да беше истински сънят,

в който ти ме прегръщаше,
сякаш бях една за теб на света,
сякаш погледът не стигаше,
за да ме жадуваш ти

и сякаш светът в краката ни се търкаляше,
защото отново бяхме аз и ти.
Не мога да забравя очите ти,
както библията молитвите...
Не мога да забравя целувките ти, 
така, както дъждът сълзите ми...
Не чакам чудеса, не, аз не мечтая за това.

Единственото, което ме крепи е,

че някога отново ще се видим, аз и ти...
И тогава няма да има какво да ме спре - 
нито бури, нито урагани...
нито разбитото ми сърце...
поне за малко ще съм щастлива,

че те държа в своите ръце...