Жалко е да обичаш само веднъж:
да си нечий по навик, но не и реално,
да си мислиш, че плачеш - а то да е дъжд,
да оставаш, където не си бил отдавна.
Да заспиваш, облегнат на грешното рамо,
а сърцето да среща зората самичко;
да трепериш от студ и от погледа само –
онзи, който навремето значеше всичко.
Да целуваш насила, а искрица да няма -
да разбираш, че всичко отдавна е спряло;
упорито да вярваш, че “любов е голяма”,
а въобще да не помниш къде е горяло. ...