Недей да ме гледаш! Не съм пила жива вода.
Кръвта ми мастило е нощем и пише поеми,
надигат се сенки ръмжащи в очите на бебе-сърна,
моретата носят предсмъртния зов на сирени.
И шепнейки тихо молитви превръщам се в дим,
за да плувам в стомаха на вятъра пълен с тъга,
тя увива се леко край мен като жив пластелин
и поднася ми бяло лале с една кървава, малка сълза.
Бях и плод, и прашинка, бях и риба, посока и сняг,
и се хранех със залези златни, магично кипящи в небето,
а сега пред вратите на Ада вися на бесило от мрак
и се моля на дявола, нека ми вземе сърцето.