В собственото си сърце ножове един по един забивам.
Сълзи, носещи тъй много болка, лея, вместо да изтривам.
Разпада се пред мен света отново и отново, като стъкло.
И тез парчета остри сякаш забивам в мен едно по едно.
Аз ранявам се сама, безжалостно, със спомени, представи.
И думите твои от миналото - падащи върху мен сгради.
Сякаш вървя из тръни, бодли, които раздират ми душата.
И щом погледна в реалността, пак усещам болка позната.
Защо ли моята мисъл непрестанно скита се из мрака?
Мазохизмът емоционален е на рамото ми като сврака.
И ноктите си е впила силно в моето сърце, то кърви.
Не мога да изкореня чувствата, ах, как силно ме боли.
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up