Механизъм

Jul 28, 2010, 2:28 PM

Poetry » White poetry

598 0 2

Догонвам вятъра по прашни улици.

Грехът в очите ми е тел бодлива.

Сълзите тъй желано бедствие,

защото болката довежда до безчувствие.

С пресъхнала уста поглъщам дните си.

Обезкървен.

От лутане не виждам нищо.

Форсиран до крещяща невротичност

раздирам и последната си мисъл.

Дишам тежко, учестено.

Изгубен в самота, а не пречистен.

И като механизъм с експлозив

тиктакам в отброяваща ритмичност.

Please sign in with your account so you can comment and vote.