Догонвам вятъра по прашни улици.
Грехът в очите ми е тел бодлива.
Сълзите тъй желано бедствие,
защото болката довежда до безчувствие.
С пресъхнала уста поглъщам дните си.
Обезкървен.
От лутане не виждам нищо.
Форсиран до крещяща невротичност
раздирам и последната си мисъл.
Дишам тежко, учестено.
Изгубен в самота, а не пречистен.
И като механизъм с експлозив ...