Небето се излива в чаша,
подпряна в хълмовете и падината,
с която свършва нечий свят.
По изгорял от слънцето на лятото,
посипан с прахоляк от детство
и примрял от радост, че върви,
единствен път, във сенки се подпират
крачки на една старица,
заметнала торба, навярно с хляб,
надежда за отвеждане поне до утре,
и с минало, загърнато в забрадка черна,
подканва си с тояжка сянката. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up