Връщаш се вечер. Затръшваш вратата.
Ругаеш държава, живот.
Жената, детето - тапет от стената,
треперят пред твоя амок.
Поредната вечер. Прикриваш сълзата.
В ракия се взира мустак.
На косъм надежда пристига зората,
но бързо оттраква я влак.
Вечер след вечер. Не „виждаш“ жената.
Детето не пита: „Дали?“
Чака деня да напусне страната.
Без думи си казал: „Върви!“ ...