Почуквате тихо по моя прозорец,

след секунди барабаните, удряте.

Накрая звукът ви се слива във хор,

мокър, носещ вестта за прохлада.

Приглушено стича дъждът

в мислени форми и образи,

кадри надолу текат и изчезват,

преди да бъдат запомнени.

И нови се изливат отгоре,

къдраво се вият, плетат.

Скупчени бъбриви облаци

с гърди натежели текат.

Олекна небето,

изгря мълчаливата утрин,

с капки като милиони блестящи очи,

отрони по-рано деня:

през зеници,

пречупен през мокро стъкло.

Водата спира да говори,

само стрелката на часовника

глухо се мести

и не може капчукът да надвика,

монотонно почукващ

в нейния ритъм.