Почуквате тихо по моя прозорец,
след секунди барабаните, удряте.
Накрая звукът ви се слива във хор,
мокър, носещ вестта за прохлада.
Приглушено стича дъждът
в мислени форми и образи,
кадри надолу текат и изчезват,
преди да бъдат запомнени.
И нови се изливат отгоре,
къдраво се вият, плетат.
Скупчени бъбриви облаци
с гърди натежели текат.
Олекна небето,
изгря мълчаливата утрин,
с капки като милиони блестящи очи,
отрони по-рано деня:
през зеници,
пречупен през мокро стъкло.
Водата спира да говори,
само стрелката на часовника
глухо се мести
и не може капчукът да надвика,
монотонно почукващ
в нейния ритъм.
© Стоян Всички права запазени