МОЛИТВА ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
Аз съм минал човек – и дълбоко е моето минало,
всяка негова страница вече хиляден път я чета.
Прекосявам света, а пред мене е Времето – зинало
да ме глътне в бездънните свои, беззъби уста.
Може би е Любов, че остави ме Господ на хълмите,
по които вървях – и до нийде не стигнах! – уви.
И защо ли се мъчих във фалшивия хор от безмълвници,
бях щурчето, което скърца в дългите летни треви.
Всяка дума е храм, а във черквата дяволът дискоса
е превърнал във касичка за надеждата в Божия дом.
Боже мили! – защо небесата от мен си поискаха ...