МОЛИТВА ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

Аз съм минал човек – и дълбоко е моето минало,

всяка негова страница вече хиляден път я чета.

Прекосявам света, а пред мене е Времето – зинало

да ме глътне в бездънните свои, беззъби уста.

Може би е Любов, че остави ме Господ на хълмите,

по които вървях – и до нийде не стигнах! – уви.

И защо ли се мъчих във фалшивия хор от безмълвници,

бях щурчето, което скърца в дългите летни треви.

Всяка дума е храм, а във черквата дяволът дискоса

е превърнал във касичка за надеждата в Божия дом.

Боже мили! – защо небесата от мен си поискаха

да съм просякът, който протяга ръка – сляп и хром?

Милостиня ли бе всеки миг, в който дишах ти въздуха?

Вече иде мигът – да мълча в безглаголната смърт.

Колко дни, колко нощи тъй жестоко от мен се изплъзваха

радостта – да съм нужен, и – за някого адски добър?

Котараче да скътам под сетренцето свое проскубано,

да река на Женица, че е птица красива в летеж...

Прочети моя стих? – и, решиш ли за мен нещо хубаво,

дай ми, Господи, утре да да запаля във храма ти свещ.