Когато душата ми почувства се изгубена

в тоз така объркан сбъркан свят обсебен

от предразсъдъци и суета

се сещам за момичето с черните очи.

Момичето без грим помади и червило

за момичето с премръзналите длани

лепящо рекламни флаери по стълбовете улични

и предизборните лъскави плакати на безумни хитри политици,

пласьори на човешките души.

Пласьори, протежета на лукавия.

Честичко присещам се за нея, за момичето с черните очи

и нейстово съществото ми копнее да прегърна я

и да попия сълзите и капещите

по ревера на овехтялата и дрешка

и да попия ги, и стопля ги със мойте.

Често я сънувам,

момичето с черните очи, момичето вървящо

с усмивка през калният прокажен град.

Бедното момичето без грим и маскарад.

Бедното момиче с богатата душа.

Ема я наричам

И ако пак я видя, Ема някога

бих се осмелил

да я прегърна и ръчичката напукана от студ да и целуна

защото душата ми крещи агонизираща и от болка вие

от несправедливостта присъща тъй човешка

наложена от предрасъдъците пошли

на демона-лукавия наречен сатана.