Ех, понякога тръгвам внезапно

след някакъв неземен стремеж

и загърбвам всичко разпиляно, 

от неугасналия по теб копнеж. 

Забравям за хората подмолни

за вас роби на тленността, 

сълза окото ми не ще отрони,

за да покрие с кристал калта.

Ще бъда, като леда безчувствен

макар самотен да се топя,

света ми няма да бъде мръсен,

щом в река ще се преродя.

И онзи мост на тъжното детство

с плачеща вълна ще руша,

оставил ми страдание зловещо

пред минало, което да теша...