МОЯТА МАЛКА ТАЙНА
Което знам, за другите е тайна.
А аз си знам, че нищичко не знам.
Из мозъка ми – в гънката нетрайна,
на капки капе сетната ми RAM.
От мен започна всичко да се губи.
Прочетеното – нейде се затри.
И книгите – светулчици в коруби! –
не ме отвеждат вече вдън гори.
Престанаха да са ми интересни
добрите, непостигнати неща.
И този свят – за мен прочетен вестник! –
отказвам повече да го чета.
И все по-рядко хората разбирам? –
особено, когато стават зли.
Самотници ли чезнем из Всемира?
Не бяхме ли за друго тук дошли?
И – както сяда просякът недъгав
да дъвче хляб на своята бохча,
все по-дълбоко в себе си потъвам.
От ден на ден все повече мълча.
Ще литна из Вселената безкрайна.
И ще си вея бялата брада! –
човек, отнесъл малката си тайна,
която никой тук не разгада.
© Валери Станков All rights reserved.