МОЯТА МАЛКА ТАЙНА

Което знам, за другите е тайна.

А аз си знам, че нищичко не знам.

Из мозъка ми – в гънката нетрайна,

на капки капе сетната ми RAM.

От мен започна всичко да се губи.

Прочетеното – нейде се затри.

И книгите – светулчици в коруби! –

не ме отвеждат вече вдън гори.

Престанаха да са ми интересни

добрите, непостигнати неща.

И този свят – за мен прочетен вестник! –

отказвам повече да го чета.

И все по-рядко хората разбирам? –

особено, когато стават зли.

Самотници ли чезнем из Всемира?

Не бяхме ли за друго тук дошли?

И – както сяда просякът недъгав

да дъвче хляб на своята бохча,

все по-дълбоко в себе си потъвам.

От ден на ден все повече мълча.

Ще литна из Вселената безкрайна.

И ще си вея бялата брада! –

човек, отнесъл малката си тайна,

която никой тук не разгада.