Когато мъжете не могат да плачат,
но им заседне оня възел на гърлото
и се заглеждат из сенките в здрача,
и нито дума по мен не захвърлят...
Когато даже димът на цигарата
не люти колкото острия спомен...
Когато горчивият кадър все се повтаря
и кърти, все чопли, от дигите рони
рохкия пясък насипан в душите им...
Когато думите вече нищо не значат...
Тогава елате, вземете очите ми,
защото мъжете... мъжете не плачат.