МЪЖКИ ПОКЛОН

Ако ти си вода, аз съм въздух, вихрушки и огън.

Заора през пустини паметта ми за обич и род.

Аз те викам за свяст и за съвест – без дъх, в изнемога.

Аз те искам – ела – да дадеш на духа ми живот.

Ако трябва, към теб ще вървя и през минни полета.

Ще пълзя, ще се влача през траншеи – в окоп след окоп.

Но ще бъдеш щастлива – не Жена, а вселена в поета –

няма смърт за поета – Бог простори му стеле за гроб.

Ще пламтя в словесата Му – болка от праведен огън.

Помогни ми – да те возвися – и ще бъда щастлив

да премина в безкрая – аз, тленен човечец на Бога –

и безсмъртните думи да подпиша със звезден молив.

За какво бих нозе по екватори, джунгли, пампаси?

За какво се катерих по Жестокия път – жилав шерп?

Ще се върна при теб – както мъж влиза кротко в дома си,

и ще кажа – сипи ми едно вино, искам да пия с теб.

Ще те гледам как трепкаш на дланта ми – развъзлена птица,

ще попиташ – момче, аз ще бъда ли твой хоризонт?

Ще развържа душа – и ще видиш тогава първица

за какво ти дойдох – да ти сторя ничком поклон.