МЪЖКИ ПОКЛОН
Ако ти си вода, аз съм въздух, вихрушки и огън.
Заора през пустини паметта ми за обич и род.
Аз те викам за свяст и за съвест – без дъх, в изнемога.
Аз те искам – ела – да дадеш на духа ми живот.
Ако трябва, към теб ще вървя и през минни полета.
Ще пълзя, ще се влача през траншеи – в окоп след окоп.
Но ще бъдеш щастлива – не Жена, а вселена в поета –
няма смърт за поета – Бог простори му стеле за гроб.
Ще пламтя в словесата Му – болка от праведен огън.
Помогни ми – да те возвися – и ще бъда щастлив
да премина в безкрая – аз, тленен човечец на Бога –
и безсмъртните думи да подпиша със звезден молив.
За какво бих нозе по екватори, джунгли, пампаси?
За какво се катерих по Жестокия път – жилав шерп?
Ще се върна при теб – както мъж влиза кротко в дома си,
и ще кажа – сипи ми едно вино, искам да пия с теб.
Ще те гледам как трепкаш на дланта ми – развъзлена птица,
ще попиташ – момче, аз ще бъда ли твой хоризонт?
Ще развържа душа – и ще видиш тогава първица
за какво ти дойдох – да ти сторя ничком поклон.
© Валери Станков Всички права запазени
Но ще бъдеш щастлива – не Жена, а вселена в поета –
няма смърт за поета – Бог простори му стеле за гроб.
Ще пламтя в словесата Му – болка от праведен огън.