На покойния ми дядо -  единственият,

който истински вярваше  в мен

А бях дете щастливо, нежно,

мислех си, че детството ще бъде вечно,

но животът ми май стана на парченца,

както розата и нейните повехнали листенца.

Никой друг не вярваше във мен –

само ти, о, призрак тъй далечен и студен.

Липсваш ми горещо, ала могат ли сълзите

да те върнат пак обратно от звездите?

Знам, че бдиш над мен безспирно,

но не съм ли недостойна, грешна и немирна?

Разочаровах те, нали?

Ах, от мълчанието ти най-много ме боли…

Добър човек си беше, честен,

а пък нравът ти – корав кат’ кестен.

Не, не ме извиквай, Кладо,

аз искам само да повикам дядо…