На покойния ми дядо - единственият,
който истински вярваше в мен
А бях дете щастливо, нежно,
мислех си, че детството ще бъде вечно,
но животът ми май стана на парченца,
както розата и нейните повехнали листенца.
Никой друг не вярваше във мен –
само ти, о, призрак тъй далечен и студен.
Липсваш ми горещо, ала могат ли сълзите
да те върнат пак обратно от звездите?
Знам, че бдиш над мен безспирно,
но не съм ли недостойна, грешна и немирна? ...