С черно-бяла рокля съм сега,

косата ми е вплетена в плитка.

В ръката си държа червена роза,

пред гроба ти стоя,

огрята от силна слънчева светлина.

Но не мога да пророня и сълза.

Не усещам аз тъга.

Помня само радостта,

само усмивката ти, тъй прекрасна;

гласа ти, толкоз нежен и неповторим;

лицето ти, така сияйно;

страстта ти, толкова изпепеляваща;

любовта ти, толкова завладяваща.

Жалко само, че ангелите бели

грабнаха те в онзи ден

и отведоха те нейде там, над мен,

в небето синьо и дълбоко.

Но аз знам, че гледаш ме ти всеки ден,

разказваш на приятелите си за мен,

всяка нощ онази песен пееш

и си представяш как на двора ме люлееш.

Всяка нощ аз към небето гледам

и се чудя на коя ли звезда седнал си сега.

Или пък си там, върху голямата Луна,

но където и да си, аз вярвам, че любовта ти силна

все тъй силно към мен гори

и огъня в сърцето ми все тъй силен държи!