Лятото тогава беше още живо,
дремеше над теб безкрайното небе
и ти на плажа играеше си диво,
а накрая уморена в морето гушна се като дете.

То прие те като стар приятел
и изми от кожата ти зимата студена,
но знаеше ти, че синият предател,
ще те върне скоро вкъщи вледенена.

То приемаше те винаги за кратко,
даряваше ти дом от синева
и приспиваше те с песните си сладко,
носейки те спяща... вълна след вълна...

Обичаше го ти безкрайно,
разсърдено и бурно дори когато бе.
Обичаше го истински и всеотдайно
и без капка страх в него скачаше като дете.

Ти обичаше да бъде страховито,
тогава да се удавиш можеше с вълните,
но всеки път то връщаше те упорито -
глухо бе морето за сълзите...

И на брега ти плачеше сама,
а то сърдито гледаше те отстрани -
убиецът на твоята мечта,
убиецът със страшните вълни.

Сълзите свършиха се вече -
и тях ти взе морето.
Ядосана, от синия предател се отрече
и тръгна си... а как умираше сърцето...

Морето тъжно те следеше,
то виждаше, че си отиваш.
Нещо в него, на дълбокото, кипеше,
а ти така и не видя, че го убиваш.

То отдавна искаше да те погуби,
при него тялото ти да почива,
но , уви, безкрайно в теб се влюби
и любовта му спря го да убива.

И сега завинаги сте разделени,
а ти, че те обича, така и не разбра.
Душите - болни, сърца - сломени,
уви, навеки ще се търсят,
ще се търсят до смъртта...