Все мисля си, че мойта баба
едва ли ми е от мащаба-
не, че аз съм идеален,
през зимата съм си кихален,
но, тя пред болестите ляга,
в емоциите губи тяга,
пък аз, усмихнат до ушите,
със кеф прекарвам старините.
Ти, бабке моя , се стегни!
Нивото мое постигни!
Хвърли илачите в боклука,
купон безкрай ще има тука!
Какво, като сме остарели?
Ний да живеем не сме спрели.
Житейски минали сме бури,
до края трябва да сме щури!
Напук на старост и немощ,
да радваме се ден и нощ
и докато очи склопим
духът ни да е несломим!
© Георги Янков All rights reserved.