Все мисля си, че мойта баба

едва ли ми е от мащаба-

не, че аз съм идеален,

през зимата съм си кихален,

но, тя пред болестите ляга,

в емоциите губи тяга,

пък аз, усмихнат до ушите,

със кеф прекарвам старините.

Ти, бабке моя , се стегни!

Нивото мое постигни!

Хвърли илачите в боклука,

купон безкрай ще има тука!

Какво, като сме остарели?

Ний да живеем не сме спрели.

Житейски минали сме бури,

до края трябва да сме щури!

Напук на старост и немощ,

да радваме се ден и нощ

и докато очи склопим

духът ни да е несломим!