В спасеното убежище на мойта вечер
едничка тя витае в тишината късна.
Присяда тихо. Казва: “Дойде време вече”,
а аз от себе си по нещо все откъсвам.
Не питам ни коя е, нито колко още
ще бъда галеник разглезен на съдбата.
Но чувствам словото да взема пак надмощие
над пепелищата безмълвие в душата.
Там прегорели думи търсят своя смисъл
и въглени продират гърлото на мрака.
В безвремието аз така съм се улисал,
че вече и не помня колко дълго чакам… ...