Безкраен булевард. Насреща двойка,
ръка в ръка съдбите си преплели.
А роклята й - с тази впита кройка -
краката му препъва най-умело.
Усмихвам се. Харесва ми искрата,
която пали тяхната естественост.
Не зная как се подминава красотата
на две души към райското понесени.
След тях се разминавам с две вселени -
усмихнато момче разпитва живо дядо си
защо човечето, което е червено,
живее в светофара? Подминават ме.
Обръщам се назад и ги поглеждам -
хлапето с недоверие набръчква нос.
Децата, старче, трудно се подвеждат,
не можеш да ги заблудиш със друг въпрос.
Пред мен са вече трима супермени,
навярно на шестнадесет години,
велосипедно поздравяват се с перчеми.
И всеки с прякор. Нямат малко име.
Та, тези тримата напомнят ми на книгата,
в която Селинджър описа младостта.
Въртят педалите до скъсани вериги,
а аз ги виждам тичащи в ръжта.
Безкраен булевард. Безкрайни хора,
не ме жалете, че вървя сама.
Не съм самотна. Вашите истории
изпращат ме до входната врата.
Не знае никой, че се е превърнал
по пътя си във мое вдъхновение.
И точно затова ще ви прегърна,
незнайни хора. Във стихотворение.
© Теди All rights reserved.