Погледни ме в очите. Там ще видиш угаснали

сто мечти разпилени, сто звезди без простор...

Като цвете поливано вечер пораснали

са копнежите в мене. Твойте длани - затвор -

са ги вкопчили диво във своята хватка

и не виждам лъчите, но в мене пламти...

Твойте погледи, думи... за мен са загадка

като пролетен вятър, който нещо шепти.

Ти умислен си някъде. Аз съм дваж по-далеч

и се плискам с вълните на времето...

Без умора се хвърлям във дивата сеч,

но не спирам и там да го търся - вълшебното.

То ще дойде с усмивка на малко дете,

ще погали душата ти ангелски, нежно

и ще мога след миг, вече с чисто сърце,

да ти кажа, че случи се с нас неизбежното.

Аз не искам сама да си тръгна от тук

и да викам след слепите спомени!

В тишината - тих стон и въздишка без звук -

в мен отекват смутено отронени,

но не искам със тях да живея в печал!

С шепа дъжд на раздяла посипвам те,

за да можеш да кажеш, че нещо си дал

и да мога без страх да прошепна "Обичам те"...