Погледни ме в очите. Там ще видиш угаснали
сто мечти разпилени, сто звезди без простор...
Като цвете поливано вечер пораснали
са копнежите в мене. Твойте длани - затвор -
са ги вкопчили диво във своята хватка
и не виждам лъчите, но в мене пламти...
Твойте погледи, думи... за мен са загадка
като пролетен вятър, който нещо шепти.
Ти умислен си някъде. Аз съм дваж по-далеч
и се плискам с вълните на времето...
Без умора се хвърлям във дивата сеч,
но не спирам и там да го търся - вълшебното.
То ще дойде с усмивка на малко дете,
ще погали душата ти ангелски, нежно
и ще мога след миг, вече с чисто сърце,
да ти кажа, че случи се с нас неизбежното.
Аз не искам сама да си тръгна от тук
и да викам след слепите спомени!
В тишината - тих стон и въздишка без звук -
в мен отекват смутено отронени,
но не искам със тях да живея в печал!
С шепа дъжд на раздяла посипвам те,
за да можеш да кажеш, че нещо си дал
и да мога без страх да прошепна "Обичам те"...
© Кристина Всички права запазени