На...(теб)

 Постоянно говоря за теб,

 а когато мълча пък се чудя,

 ще имам ли някога ред,

 когато до теб ще се будя?...

 Хвана те тя за ръка,

 а сърцето ми лудо заби,

 пробуди се в мене тъга,

 защото рана това ми причини.

 Дълго чаках да се върнеш,

 но те нямаше, уви,

 радостта ми исках да ми върнеш,

 но с нея беше ти.

 Седяхте прегърнати двама,

 гняв прoби моята гръд

 и втора болезнена рана

 разкъса нежната ми плът.

 Милваше твоите коси

 и държеше те тя за ръце,

 кръв бликна от моите очи,

 заплаках като малко дете.

 Започнах аз да треперя

 и да проклинам своята съдба.

 Защо за тебе аз милея,

 а ти убиваш моята душа?

 Нож искам да забия

 и въздух да не вдишвам вече,

 защото на любовната магия,

 времето и вече изтече.

 Не искам да властваш над мене,

 да страдам вече по теб,

 да губиш моето време,

 на нея ще дам своя ред.

 Бъди с нея, ако искаш,

 дръж се както беше с мен,

 но дори и мене да поискаш,

 самотен ще си в този ден.

 Аз няма вечно тебе да обичам,

 дори сега да е така,

 скоро в любов на други ще се вричам,

 а ти ще си угаснала звезда.

 Може случайно да ме срещнеш

 и да ме погледнеш в очите с тъга,

 но няма отново да блестнеш,

 ще си обвит от сива мъгла.

 Ще искаш отново да станеш

 като слънцето в мрачния ми ден,

 но от високо сам ще паднеш,

 ще бъдеш в клетка ти пленен.

 Клетка, градена от мене,

 клетка от моята любов,

 нещастен ще си дълго време,

 животът там ще е суров.

 Ще искаш да бъдеш свободен,

 но оковите здрави са, знай,

 ще бъдеш от мене отровен,

 ще съсипя тебе до край!

 17.07.2005