На...(теб)
Постоянно говоря за теб,
а когато мълча пък се чудя,
ще имам ли някога ред,
когато до теб ще се будя?...
Хвана те тя за ръка,
а сърцето ми лудо заби,
пробуди се в мене тъга,
защото рана това ми причини.
Дълго чаках да се върнеш,
но те нямаше, уви,
радостта ми исках да ми върнеш,
но с нея беше ти.
Седяхте прегърнати двама,
гняв прoби моята гръд
и втора болезнена рана
разкъса нежната ми плът.
Милваше твоите коси
и държеше те тя за ръце,
кръв бликна от моите очи,
заплаках като малко дете.
Започнах аз да треперя
и да проклинам своята съдба.
Защо за тебе аз милея,
а ти убиваш моята душа?
Нож искам да забия
и въздух да не вдишвам вече,
защото на любовната магия,
времето и вече изтече.
Не искам да властваш над мене,
да страдам вече по теб,
да губиш моето време,
на нея ще дам своя ред.
Бъди с нея, ако искаш,
дръж се както беше с мен,
но дори и мене да поискаш,
самотен ще си в този ден.
Аз няма вечно тебе да обичам,
дори сега да е така,
скоро в любов на други ще се вричам,
а ти ще си угаснала звезда.
Може случайно да ме срещнеш
и да ме погледнеш в очите с тъга,
но няма отново да блестнеш,
ще си обвит от сива мъгла.
Ще искаш отново да станеш
като слънцето в мрачния ми ден,
но от високо сам ще паднеш,
ще бъдеш в клетка ти пленен.
Клетка, градена от мене,
клетка от моята любов,
нещастен ще си дълго време,
животът там ще е суров.
Ще искаш да бъдеш свободен,
но оковите здрави са, знай,
ще бъдеш от мене отровен,
ще съсипя тебе до край!
17.07.2005
© Инна Филипова Всички права запазени