На Задушница
Ниско небето е виснало
измокрено, черно,
преметнато
върху острия хълбок отсреща.
Докосвам медали.
Тенекийки ръждясали
трикольори.
Манерки изпразнени
от стария куфар на дядо.
Грехът е гнездото на паяци
домуват от „Многая лета”...
Пипам на баба дантелите,
на татко овехтялата същност,
на мама плесниците в кухнята...
Отговор няма!
Тихо е.
Сякаш спокойно.
Дори – много спокойно.
Като пийнал кръчмарин
е доволен и сит,
прозорецът
сред всичките сгради…
Някъде кукумявка изкряска.
Мъртвите на могат да плачат.
Кафявата кръв по земята
(на всички от фронта)
е станала гнила
и днес
татул е родила.
Татулът е билка от злоба,
чувах, че съседката слага,
да не раждат кокошки…
Земята...
онова Българско знаме
накрая –
в червено
от кръв
Знамето...
Под което много герои...
и моят си дядо
(някой си, някакъв, никакъв...)
месото от фронта,
по което черните врани
и сови
мръсници
кълвяха със човки
червени и сини.
Разпиляха на дядо ми костите.
Избърсвам със длани
и мия със сълзи
сандъка на дядо.
В който няколко ризи,
една Библия малка
и много медали
говорят
за моята същност.
И не само за нея...
Защото, когато
се движа в трамвая
и виждам дървета
достатъчно стари
молитва не чувам
и разказ, и мъка.
Трамваят е пълен,
със всяка седалка.
Понякога чувам...
(не знам в съня ми),
фелдфебелът вика,
гласът му е бликащ
- извор размътен,
понесъл телата
на удавени мишки.
- „Родината нека
да бъде над всичко...”
И усещам земята...
Земята!
Земята топла от кръв,
как върху нея житата
избуяват
от пот,
кръв
и сълзи на войник.
И усещам, че мирис
все още...
на страх -
човешки страх,
кисел вкус на пушек от барут
и кисел вкус
на зеленясал хляб.
За мъртвите
какво си ти, Родино?
Под падналите знамена
годините са черна броеница
сълзите... мъжките сълзи
за пръснати медали по земята.
Животът се изнизва и отлита,
обидена и черна птица,
гърдите ме болят
и няма въздух,
но въздух няма
и там -
в черните поля на Дойран,
където газови гранати
са пълнили гърдите жълти храчки,
изплюти в кръв
в черна кръв
във черния окоп.
Усърдно враните кълват...
и чувам човките им по лицето
кълват...!
Жълти човки
раздират Българското знаме
и го ядат
като стара мърша.
Оковани сме от пъпната си връв,
оковани във вериги – заточение.
Отгоре мрак.
Нощта потропва със ботуши,
подобно пийнал капитан
с калашник в ръката.
И паднал със изцъклени очи
нагоре, в звездното небе се взираш,
където празното небе,
небе...
Разбираш ли?!
Небе!
Като мастилница е мътно.
А в мене малкото дете
все още стиска вързано хвърчило
и тича по зелените поляни -
защо ли?!
Татко, питам те – Защо?
Мамо..., бях ли твоето зайче
... на дядо куфарът мълчи
и сребърните му медали
са мокри...
Моите очи
докосват се до нещо свято.
Екот на картечница кънти
в сърцата ни
от упор!
Искам да го чуеш:
та
та
та
та
тря-я-яс
шрапнел,
право в стената от въпроси.
Има ли въпроси?
Чу ли,
канонадата на цяло време
взело вещицата зла,
дядо ми
и много други.
Трамваят ми е подарил билет
продупчен, скъсан от кондуктор.
Ще стана утре точно в 6
на малкия закуска ще направя.
И кухнята, облечена в слип,
ще ме разглежда похотливо–жадно.
... Обичам да повръщам сутрин.
Защото старият букет
от изсушени хризантеми
и латерни
пред шапките с цвят на сняг
(големи, някак си помпозни)
със дами
с вкус на виенски валс
го няма моя век...
... го няма.
Бих искала да пия вино,
много вино...
да бъда с рокля бяла като сватба
изкъпана и чиста
грешна!
С грешни пръсти да посмея
сандъчето на дядо, с медалите
да погреба...
и после да се кая.
Тази поема спечели издаване в антология за най-добър стих 2009-2010.
А книгата може да бъде закупена тук:
© Мария Илиева All rights reserved.
поздравления!