На Задушница

Ниско небето е виснало
 измокрено, черно,
преметнато
върху острия хълбок отсреща.
Докосвам медали.
Тенекийки ръждясали
трикольори.
Манерки изпразнени
от стария куфар на дядо.
Грехът е гнездото на паяци
домуват от „Многая лета”...
Пипам на баба дантелите,
на татко овехтялата същност,
на мама плесниците в кухнята...
Отговор няма!

Тихо е.
Сякаш спокойно.
Дори – много спокойно.
Като пийнал кръчмарин
е доволен и сит,
прозорецът
сред всичките сгради…
Някъде кукумявка изкряска.
Мъртвите на могат да плачат.
Кафявата кръв по земята
(на всички от фронта)
е станала гнила
и днес
татул е родила.

Татулът е билка от злоба,
 чувах, че съседката слага,
да не раждат кокошки…
Земята...
онова Българско знаме
накрая –
                      в червено
       от кръв
Знамето...
Под което много герои...
и моят си дядо
(някой си, някакъв, никакъв...)
 месото от фронта,
по което черните врани
          и сови
                   мръсници
кълвяха със човки
                червени и сини.
Разпиляха на дядо ми костите.
Избърсвам със длани
и мия със сълзи
сандъка на дядо.
 В който няколко ризи,
една Библия малка
и много медали
говорят
за моята същност.
И не само за нея...

    Защото, когато
се движа в трамвая
и виждам дървета
          достатъчно стари
молитва не чувам
 и разказ, и мъка.
Трамваят е пълен,
със всяка седалка.
Понякога чувам...
(не знам в съня ми),
фелдфебелът вика,
гласът му е бликащ
 - извор размътен,
понесъл телата
на удавени мишки.
- „Родината нека 
         да бъде над всичко...”

И усещам земята...
Земята!
Земята топла от кръв,
как върху нея житата
избуяват
    от пот,
          кръв 
           и сълзи на войник.
И усещам, че мирис
все още...
 на страх -
 човешки страх,
кисел вкус на пушек от барут
и кисел вкус
на зеленясал хляб.

 За мъртвите 
какво си ти, Родино?
Под падналите знамена
годините са черна броеница
сълзите... мъжките сълзи
за пръснати медали по земята.

 Животът  се изнизва и отлита,
 обидена и черна птица,
гърдите ме болят
и няма въздух,
но въздух няма
 и там -
          в черните поля на Дойран,
където газови гранати
са пълнили гърдите жълти храчки,
изплюти в кръв
              в черна кръв
                           във черния окоп.

Усърдно враните кълват...
и чувам човките им по лицето
кълват...!
 Жълти човки
раздират Българското знаме
и го ядат
като стара мърша.

Оковани сме от пъпната си връв,
оковани във вериги – заточение.
Отгоре мрак.
 Нощта потропва със ботуши, 
подобно пийнал капитан
с калашник в ръката.
И паднал със изцъклени очи
нагоре, в звездното небе се взираш,
 където празното небе,
небе...
Разбираш ли?!

Небе!
Като мастилница е мътно.
А в мене малкото дете
все още стиска вързано хвърчило
 и тича по зелените поляни -
защо ли?!

Татко, питам те – Защо?
Мамо..., бях ли твоето зайче
... на дядо куфарът мълчи
и сребърните му  медали
са мокри...
Моите очи
докосват се до нещо свято.

Екот на картечница кънти
в сърцата ни
от упор!
Искам да го чуеш:
та
        та
                та
                        та
тря-я-яс
шрапнел,
право в стената от въпроси.
Има ли въпроси?
Чу ли,
канонадата на цяло време
взело вещицата зла,
 дядо ми 
                       и много други.

Трамваят ми е подарил билет
продупчен, скъсан от кондуктор.
Ще стана утре точно в 6
на малкия закуска ще направя.
 И кухнята, облечена в слип,
 ще ме разглежда похотливо–жадно.
... Обичам да повръщам сутрин.
 Защото старият букет
от изсушени хризантеми
и латерни
пред шапките с цвят на сняг
(големи, някак си помпозни)
със дами
с вкус на виенски валс
го няма моя век...
... го няма.
 Бих искала да пия вино,
много вино...
да бъда с рокля бяла като сватба
изкъпана и чиста
грешна!
С грешни пръсти да посмея
сандъчето на дядо, с медалите
да погреба...
и после да се кая.

Тази поема спечели издаване в антология за най-добър стих 2009-2010.
А книгата може да бъде закупена тук:

http://turnermaxwellbooks.com/Poetry%20Competition.htm